* Три постулата за добрия учител
Публикувано на 05 юни 2014 в раздел Методика.
Ако учениците ти не са достатъчно мотивирани да учат, значи не си ги мотивирал както трябва!
Ако учениците ти идват с по-слаба от очакваната предварителна подготовка, не трябва да ги обвиняваш, а трябва да компенсираш с повече работа!
Ако учениците ти след обучението не са добили необходимите знания и умения, не търси друг виновник, а следващия път се постарай повече!
Когато става въпрос за труд и старание на ум ми идва историята за бащата, който приживе оставил на ленивите си синове историята за заритото в запустялото им лозе съкровище. И то щяло да ги направи много богати. Тримата решили да го изкопаят, но вместо да открият съкровище прекопаното лозе оставило добра реколта на следващата година, която ги направила богати. В тази история има и мотивация, и труд, и старание, и постижение. Уловката е, че бащата (когото бихме се изкушили да приемем за добрия учител) е извън историята. Мотивацията по някакъв начин е отделена от труда, старанието и постижението (като техен резултат). Това е основният проблем на историческото мислене - то е мотивирано от (и се изгражда върху) събития, които свързваме с миналото. И ако не успее да осмисли себе си по такъв начин (като мотивирано и основано върху минали събития), то настоящето го корумпира като го превръща в противоположност само на себе си. Като близнак, в който сетивно историческото мислене може да се огледа и да не познае другостта срещу себе си. Затова е важно, поне за мен, с постмодерното си мислене да върнем мотивацията (а с нея и бащата) в историята. Приживе, в историята бащата изгубил надежда, че синовете му ще се научат на труд. Добрият учител би му я върнал - нека самият той да види синовете си богати от посиженията си. Не е ли в това смисълът да си учител - труда, старанието и постиженията на учениците да се случват пред очите ти, а не да си спомнят, че някога нещо сме им казвали и сме искали от тях? Постмодерният начин да постигнем това, според мен, е да извадим бащата от историята и да му намерим място в света чрез нашия опит като учители. Всъщност докато модерното мислене преосмисля традиционните роли, понякога ги преобръща, постмодерното ги извежда от историята и им дава шанс като участници в света чрез собствения се опит. И тук рискът от близнака съществува, но мисълта принципно е възможно да бъде корумпирана от опита. Тестът за постмодерния човек обаче е дали ще получи резултат като в историята, от която е извел героя на своя опит (историческото съзнание няма подобен коректив, освен подкрепата за себе си - а тя също потенциално не е лишена от корист). В този смисъл старанието и труда наистина са постулати за добрия учител. Извън историята той не може да остане фиксирана величина - той трябва да бъде действен - да компенсира с работа, да се старае повече, за да говорим изобщо за мотивация у учениците. В личностен смисъл това означава учителят да мисли за себе си като за жив човек, който комуникира със света (какъвто протагонистът на опита му в историята не е). Това е шансът му да мотивира за постижение с труд и старание от страна на учениците си.