C, PHP, VB, .NET

"Кучешко Сърце" е книгата на Михаил Булгаков, написана през 1925г. преди другото му велико произведение "Майстора и Маргарита". Той не доживява отпечатването и на двете си творби - световно известни в последствие. "Кучешко Сърце" е отпечатана официално в Русия чак през 1987г. По книгата са направени два филма (италиянски от 1976 и съветски от 1988). През 2007г. Рудолф Роян прави постановка за опера, а през 2010г. се прави втора режисура от Копланд Уудръф. През 2010г. е направен още един оперен сценарий и режисура в Холандия.

Аз съвсем наскоро се запознах с това произведение. Историята на пръв поглед е силно повлияна от д-р. Франкенщайн на Мери Шели. През 1925г. успешният хирург проф. Филип Филипович Преображенски прибира куче от улицата. В последствие прави операция на кучето като му присажда част от мозъка на умрелия престъпник Клим Чугункин. Така кучето Шарик постепенно се превръща в човек - Полиграф Полиграфович Шариков. Това от своя страна води до огромна слава на проф. Преображенски.

Нещата обаче не се развиват така, както професорът очаква. Оказва се, че човекът Полиграф Полиграфович Шариков всъщност е брутален, глуповат и нагъл, без никакви обноски и култура, силно мразещ котки. Още по-лошо се получава, когато противници на проф. Преображенски "избутват" Шариков до висок пост в местна организация и той става уважаван нейн ръководител. Когато нещата започват да излизат извън контрол проф. Преображенски успява да направи нова операция, с която превръща обратно Шариков в кучето Шарик.

Така разказана чрез своя скелет историята не впечатлява. Това, с което е изключително силен романа обаче е дълбоката му философска основа с политически привкус. Повечето критици правилно посочват, че творбата на Булгаков е силна критика срещу новия съветски строй, който до голяма степен вкарва в ръководните постове на властта прости и неграмотни хора - т.нар. "диктатура на пролетариата". Това е и модерното тълкувание на "Кучешко Сърце" от днешни дни. Аз обаче ще си позволя да изразя мнение, че този роман ни втълпява една много по-всеобхватна идея, която изглежда се явява "неудобна" не само за тогавашния политически режим, а и за сегашния, не само в Русия, а навсякъде, където се управлява с мускули, а не с интелект! Именно това е идеята за невъзможността на "човек с кучешка интелигентност" да стане ползотворна ръководна личност в обществото...

Каква е всъщност разликата между "диктатурата на пролетариата" и "американската мечта" (нарочно използвам този термин въпреки, че "американска мечта" е въведена официално като лозунг през 1931 от Джеймс Адамс, т.е. по-късно от книгата на Булгаков )? Първото дава надежди на простолюдието, че ще участва във властта и разпределението на благата (уж без да се труди много-много, но всъщност го експлоатира тежко). Второто е по-малко лицемерно и дава надежди на простолюдието, че "с упорит труд може да постигне всичко", т.е. дори и най-високото ниво - да участва във властта и разпределението на благата (лицемерно, защото всички много добре знаем, че само с труд не става работата, освен ако не си гений, тоест... не е за всеки тази американска мечта). Първият строй наистина даде реален достъп на простолюдието до властта и както вече знаем фалира. Вторият не направи тази грешка и съответно знаем, че продължава да просперира...

А Булгаков в романа си "Кучешко Сърце" казва точно едно нещо - кучето не може да стане благородник. Човекът с "кучешка интелигентност" никога няма да може да управлява качествено нищо. Единственото нещо, което може да направи е да руши и "да убива котки". Диктатурата на пролетариата не може да бъде постигната насилствено (тя трябва да дойде по своя естествен път с развитието на технологиите, науката и образованието), а "американската мечта" е просто една голяма лъжа.

Отделно от това както в книгата, така и в чудесната руска екранизация има много добри съпътстващи послания, за които можем да си направим аналогия и днес. Ще цитирам няколко поредни пасажа от книгата. Това са части от диалог между професора и неговия асистент по време на вечеря:

- Доктор Борментал, умолявам ви, оставете хайвера на мира. И ако искате да чуете един добър съвет, налейте си не от английската водка, а от руската.

- От Новоблагословената ли е?

- Какви ги приказвате, миличък?! — отвърна му домакинът — Това е спирт! Дария Петровна прави отлична водка.

-  Защо пък не, Филип Филипович? Всички твърдят, че била много прилична — трийсет градуса...

- А водката трябва да е четирийсет градуса, а не трийсет — това първо — назидателно го прекъсна Филип Филипович. — А второ, един господ знае какво ли са ливнали в нея.

Малко по-късно разговорът продължава:

- Храненето, Иван Арнолдович, е тънка работа. Човек трябва да умее да яде, а, представете си, повечето хора изобщо не умеят. Трябва да знаеш не само какво да изядеш, но кога и как. -Филип Филипович затресе многозначително лъжицата - И какво да говориш в това време. Да... Ако държите да имате добро храносмилане, моят съвет е: не говорете по време на обед за болшевизма и за медицината. И, опазил ви господ, не четете съветски вестници преди обяд!

- Хм… Че то други няма!

- В такъв случай никакви не четете. Знаете ли, проведох в моята клиника трийсет наблюдения. И какво мислите? Пациентите, които не четяха вестници, се чувствуваха превъзходно. А онези, които нарочно карах да четат „Правда“, започнаха да слабеят. Нещо повече: притъпени коленни рефлекси, отвратителен апетит, потиснато състояние на духа!

После професорът дочува силен шум от съседния апартамент. Направено е общо събрание, на което се пеят болшевишки песни. Професорът коментира:

- Е, сега вече няма спасение за Калабуховата къща. Ще трябва да се преселвам, натам отиват работите. Но къде? — питам се аз. Всичко ще върви като по масло. Първо всяка вечер пеене, после ще замръзнат тръбите в клозетите, после ще се пръсне котелът на парното и така нататък. Видяха сметката на Калабухов!

- Твърде мрачно гледате на нещата, Филип Филипович — възрази му ръфнатият красавец, — сега те рязко се промениха...

- Миличък, нали ме познавате? Аз съм човек на фактите, човек на наблюдението. Аз съм враг на необоснованите хипотези. И това е много добре известно не само в Русия, а и в Европа. Ако кажа нещо, значи в основата има някакъв факт, от който правя извод. И ето ви факт: закачалката и стойката за галоши в нашата сграда.

- Това е интересно.

„Галошите са глупотевина. Може и без тях — помисли си кучето. — Но той е изключителна личност.“

- Нека се спрем на стойката за галоши. Аз живея в тази къща от 1903 година. И през цялото това време до март 1917 година не е имало нито един случай, подчертавам с червен молив — нито един, от нашия вход при обща незаключена врата да изчезне поне чифт галоши. Обърнете внимание: тук има дванайсет апартамента. Аз приемам пациенти. Един прекрасен ден през март 17-а година оттук изчезнаха всички галоши, включително и два чифта мои, три бастуна, едно палто и самоварът на портиера. И оттогава стойката за галоши прекрати съществуването си. Миличък! Да не говорим за парното отопление. Да не говорим. Нищо. Щом се прави социална революция — нека стоим на студено. Но аз ви питам: защо, когато започна тази история, всички тръгнаха по мраморното стълбище с кални галоши и валенки? Защо галошите до ден-днешен трябва да се държат под ключ? И на всичко отгоре да ги пази войник? Защо махнаха килима от официалното стълбище? Нима Карл Маркс е писал някъде, че главният вход на Калабуховата къща на Пречистенка трябва да се закове с дъски, та всички да избикалят през задния? На кого е нужно това? Нима пролетарият не може да си остави галошите долу, ами цапа мрамора?

- Че той изобщо няма галоши, Филип Филипович — направи опит да се обади ръфнатият.

- Нищо подобно! — гръмогласно му отговори Филип Филипович и си наля чаша вино. — Не признавам ликьорите следобед, те създават тежест в стомаха и действуват отвратително на черния дроб… Нищо подобно! Сега той ходи с галоши и тези галоши са… моите! Това са същите ония галоши, които изчезнаха през пролетта на 17-а година. Пита се кой ги е задигнал. Аз ли? Не може да бъде. Буржоата Саблин ли? — Филип Филипович вдигна пръст към тавана. — Смешно е дори да го предположим. Да не би фабрикантът Полозов? — Филип Филипович посочи настрани. — В никой случай! Тази работа са я свършили ей тия песнопойци! Но поне да ги събуваха на стълбището! За какъв дявол махнаха цветята от площадките? Защо електричеството, което, доколкото си спомням, за двайсет години угасна два пъти, в днешно време редовно гасне веднъж в месеца? Доктор Борментал, статистиката е ужасно нещо. На вас, който сте запознат с най-новия ми труд, това е известно по-добре, отколкото на всеки друг!

Разговорът продължава:

- Всичко се дължи на разрухата, Филип Филипович.

- Не — съвсем уверено възрази Филип Филипович — Не! Редно е вие пръв, драги ми Иван Арнолдович, да се въздържите от употребата на тази дума. Това е мираж, дим, фикция. — Филип Филипович разпери широко късите си пръсти, благодарение на което две сенки, приличащи на костенурки, зашаваха по покривката. — Какво представлява тази ваша разруха? Прегърбена бабичка с чепата тояжка? Вещица, която е изпотрошила всички прозорци, угасила всички лампи? Тя изобщо не съществува! Какво подразбирате под тази дума? — яростно попита Филип Филипович клетата картонена патица, закачена нагоре с краката до бюфета, и сам отговори вместо нея: — Това значи следното: ако аз, вместо да оперирам, всяка вечер започна да пея вкъщи в хор, при мен ще настане разруха! Ако в клозета започна, извинявайте за израза, да пикая извън клозетната чиния и същото вършат Зина и Дария Петровна, в клозета ще започне разруха! Следователно разрухата не е в клозетите, а в главите. Значи, когато тия баритони крещят: „Бий разрухата“ — аз се смея. (Лицето на Филип Филипович толкова се беше разкривило, че ръфнатият чак зина.) Кълна ви се, досмешава ме! Това означава, че всеки от тях трябва сам да се налага по врата. И чак когато си избие от главата разните халюцинации и се заеме с метенето на дворовете, тоест с пряката си работа, разрухата ще изчезне от само себе си. Не може да се служи на два бога! Невъзможно е едновременно да метеш трамвайните линии и да се грижиш за добруването на някакви си испански дрипльовци! Това не е по силите на никого, докторе, а особено на хора, които изобщо изостават в развитието си с близо двеста години от европейците и до ден-днешен още не закопчават кой знае колко уверено собствените си гащи.

Монологът на професора може да завърши:

- Стражар! Това и само това. И съвсем не е важно с метална плочка на гърдите ли ще ходи той или с червено кепе. Да се сложи по един стражар до всеки човек и да се накара този стражар да поограничи вокалните пориви на нашите граждани. Казвате — разруха. А аз ви заявявам, докторе, че нищо няма да се оправи в нашата къща, пък и във всяка друга къща, докато не укротят тия певци! Щом те прекратят концертите си, положението от само себе си ще започне да се подобрява...

А какво да стане с кучетата ли? Те просто искат топъл дом, храна и добро отношение. На тях не им трябват власт и сила, защото не знаят как да ги използват. Те имат нужда от част от благата, а не права за тяхното разпределение, защото не знаят как да ги разпределят. Ако обществото даде ненужно високи ръководни постове на своите кучета, то те просто ще убиват невинните котки и нищо по-полезно няма да се случва. Икономическата и творческата свобода трябва да притежават само тези, които докажат пред обществото, че я заслужават. В противен случай ще имаме евтина чалга, жълти вестници, все по-нисък обществен морал, разрушени домове и грозна околна среда. Кучетата не трябва "да се интрегрират" чрез някакви изкувствени насилствени методи. Кучетата трябва сами да се адаптират, да имат свободата да се развиват и да го направят, а не да им бъде дадено всичко даром. За да стане това трябва дълго и напоително градене на образователна система, подкрепена от добър обществен пример, който кучетата да могат да последват. А именно тази образователна система се гради от високоинтелигентните хора, творците, учените. И именно те трябва да са издигнати на пиедестал като обществен пример. Вече било то и насилствено, против волята на кучетата (те обикновено ще предпочетат кокала тук и сега, а науката за кокалите ще им се струва излишна, защото за тях е напълно непозната). И най-вече - нужна е последователна политика, която не променя своята посока като ветропоказател при всеки нов повей на вятъра и всяка нова прищявка на поредното достигнало нивото си на некомпетентност куче...

"Кучешко Сърце" завършва със следния епилог:

Сивите хармоники на парното грееха. Завесите бяха затулили гъстата пречистенска нощ с нейната самотна звезда. Висшето същество, важният кучешки благотворител, седеше на креслото, а кучето Шарик лежеше на килима, подпряно в коженото канапе. От мартенските мъгли сутрин кучето страдаше от главобол, който го стягаше по пръстеновидния шев. Но от топлото надвечер болките му минаваха. И сега му олекваше, олекваше му и в главата на кучето се нижеха сладки и топли мисли:

- Толкоз ми провървя, толкоз ми провървя — мислеше си то, задрямвайки — направо неописуемо ми провървя! Пуснах корен в тоя апартамент. Окончателно съм убеден, че в произхода ми има нещо сбъркано. Тая работа не е минала без лабрадор. Курва е била баба ми, бог да я прости. Вярно че, кой знае защо, ми нацепиха главата, но ще ми мине като на куче. Туй е нищо и половина...